Системи от кондензиран опит

Сигурно ви се е случвало да се чувствате като в омагьосан кръг и да не знаете какво да направите или да се сблъсквате с едно и също желание за деструктивно поведение в различни ситуации, или да се проявяват подобни конфликти, но с различни хора, или да тръгва във вас една и съща емоция в на пръв поглед абсолютно различни моменти … И после да откриете, че това се случва неведнъж, а през определени периоди от време, дали през по-кратки или по-дълги периоди.

Тогава това знание за организирането на спомените може да бъде много полезно за вас и да доведе до прозрения и обяснения особено за постоянно повтарящите се в живота ни събития и ситуации. Определени наболели въпроси и теми се оказват свързани помежду си и вероятно някои преживявания се повтарят отново и отново в неосъзнатото усилие на човешката психика да доведе първоначалната травма до осъзнаване и завършване.

Онова, което се е случвало в миналото ни, по някакъв начин продължава да се проявява в живота ни, проблемите, с  които се сблъскваме са свързани с определени съхранени спомени и поведенчески модели. Оказва се, че емоционално значими спомени се складират в областта на несъзнаваното не като отделно запечатани събития, а под формата на сложни функционално свързани комплекси или констелации от спомени. Станислав Гроф ги нарича системи от кондензиран опит или СКО. Механизмът, по който тези спомени се организират в такива взаимосвързани констелации, е хроничното напрежение, което блокира енергийните потоци, лежащи в основата на силни емоции. Заблокираните емоции не могат да бъдат изразени и образуват специфични сгъстени спомени със силен емоционален заряд от един и същи вид, които съдържат кондензирани преживявания и свързаните с тях фантазии от различни житейски периоди.

Така всяка система от кондензиран опит се състои от, от една страна, от емоционално заредени спомени от различни периоди от живота на човек, свързани помежду си от общото качество на емоцията или на определено физическо усещане, а от друга страна има характерна основна тема, която прониква във всичките ѝ слоеве като общ знаменател.

Обикновено отделните пластове от индивидуалната психика съдържат различни варианти на тази основна тема, запечатани в различни периоди от живота на човек.  Например, една СКО може да обхваща всички основни спомени за унизителни, оскърбителни и опозоряващи преживявания, нанесли вреда върху самооценка на определен човек, а общият знаменател на друга СКО може да бъде страхът, преживян при застрашаващи живота обостоятелства или пък при усещания за клаустрофобия или задушаване, водещи до състояния на потиснатост и ограничение.

В повечето случаи СКО съдържат болезнени и травматични спомени, но наред с тях съществуват и системи, обхващащи спомени за изключително приятни и вдъхновяващи мигове.

СКО се разглеждат като общи организиращи начала в човешката психика.Могат да влияят на това как възприемаме себе си, другите и света, на това как се чувстваме сред другите и какво поведение излъчваме. Явяват се движещи сили, лежащи в основата на емоционалните и психосоматични проблеми, на трудностите ни в отношенията с другите хора, както и на неразумно поведение. Определено си взаимодействат с външния свят. Външните обстоятелства в живота ни могат да активират съответни СКО и обратното – актуално действащи СКО ще повлияят на това как възприемаме света и на поведението ни, като могат да доведат до възпроизвеждане на характерни за съответната СКО теми.

Корените на съответните СКО могат да бъдат открити далеч отвъд конкретни биографични спомени, в преживявания в периода около раждането ни и това е едни от начините да се обясни връзката между рождената травма, по-късна житейска травма и дори със съответна трансперсонална травма (напр. преживвания от минали животи, юнгинаски архетипи, идентификация с разни животни, митологични герои, групи от хора и други).

Всеки човек, ако се вгледа в драматичните и проблемни моменти от живота си, със сигурност може да открие някакъв общ знаменател или дори повтарящи се ситуации. Това е много типично проявление и обикновено е свързано с конкретните уроци на личното ни опознаване и израстване.

Тогава в рамките на необичайните състояния на съзнанието актуалната СКО – система, заедно със свързаните събития, емоции и усещания, може да се преразгледа, преживее отново и да се доведе до съзнанието  на човек, когато той повече няма да има нужда да продължава да повтаря преживяното.

Блокажите на физическо ниво

Чувствата, емоциите и начинът, по който възприемаме света влияят на физическото тяло, здравето и благополучието ни. Тялото като огледало отразява нашето психоемоционално състояние.  А състоянието на съвременния човек е свързано с постоянно гонене на цели. Наложените идеали за материално благополучие и комфорт, условията за тяхното постигане, ориентацията към крайния резултат, а не към живота в настоящия момент, държат хората в постоянно напрежение. Оттук и мускулните брони, спазмите на кръвоносните съдове, хипертонията, остеохондрозата, язвената болест и много други.

Причината за усилване на мускулното напрежение у хората е постоянното умствено и емоционално напрежение и липсата на знание и стратегии за качествено отпускане. Ако понаблюдавате известно време състоянието на ума и тялото си, които са едно единно цяло, ще откриете как всяка черта от характера има съответно физическо изражение или определена поза.

Характерът се изразява в тялото във вид на мускулна ригидност (или неподвижност, прекалено мускулно напрежение, от лат. rigidus – твърд) или мускулна броня. Психоаналитикът Вилхелм Райх въвежда формулировката „брониране на характера“, с която обрисува съпротивите на характера, които се локализират според него не само в психически особености, но най-вече в мускулни напрежения, неподвижност на позата и мимиката. Функцията на мускулната броня е защита от неудоволствието, обезценяването и страха. Обаче организмът заплаща за тази защита с намаляване на способността си за удоволствие.

Мускулната броня се формира в седем условни сегмента, състоящи се от мускулни групи и органи. Тези сегменти са напречни и обхващат най-общо областта на очите, устата, врата, гърдите, диафрагмата, корема и таза:

1. Зоната на очите – обхваща челото, очите и областта на яблъчните кости; бронята се проявява в неподвижност на челото и „празно“ изражение в очите, като че ли гледат изпод неподвижна маска. При постоянни, продължителни напрежения може да има обща преумора.
2. Зоната на устата – включва групата мускули на брадичката, гърлото и тила. Челюстта може да е доста стегната или прекалено отпусната. Блокажи в гърлото се свързват с проблемни взаимоотношения с другите хора (в комуникацията) или със самия себе си (автентичност). Такъв блокаж може да възникне, ако човек попадне в ситуация, когато му е трудно да си признае някаква неприятна истина или да направи нещо, което заплашва да наруши неговата идентичност („ако направя това, няма да съм аз“); или невъзможността, забраната за изговаряне на важни думи или извършване на определени действия: „ако кажа или направя това, няма да съм аз“. Отдавна съществуващи пролеми в тази област могат да доведат до развиване на заболявания на щитовидната жлеза, астма, бронхиални проблеми.
3. Зоната на врата – включва дълбоките мускули на врата и езика. Това е много важна област и в същото време е и бариера, и мост между съзнателното (ума) и несъзнателното (тялото). Рационалното, така присъщо на западната култура,  ни кара понякога ненужно и прекомерно да се осланяме на разума си. Резултатите от направено проучване за това как хората възприемат тялото си са доста красноречиви в посока на това, че във вътрешната представа на човека се отдава особено голямо значение на главата – около 40-60 %, докато анатомическото съотношение на главата спрямо тялото е 12% .  Този „дисбаланс“ е причинен от прекомерната умствена дейност, непрекъснатото „умствено дърдорене“, водещо до усещането за „препълнена“ глава и неспособността на хората да се отпускат пълноценно. Много често се загубва връзката с тялото и възниква т.нар. „отделеност“, потребностите на тялото се пренебрегват или не се разчитат правилно.
4. Зоната на гърдите – обхваща широките гръдни мускули, тези на плешките, лопатките, на гръдния кош и тук се включват и ръцете. Според източните традиции по средата на гръдния кош, на нивото на сърцето, се намира сърдечната чакра или центъра на любовта и емоционалната откритост към света. Ако в живота на човек няма място за любов, възниква друго базово чувство – на тъга, което предизвиква тегнещо и потискащо усещане в тази област. Някои го описват като възел или камък, тежест в гърдите. Потискането на движението на гръдния кош, съпроводено с повърхностно дишане обикновено се разпростират и върху потискане движенията на ръцете – изразяващи желание, прегръдка или протягане на ръка. Когато тази зона е поразена, често се появяват травматични спомени, свързани с лошо отношение, отхвърляне на любовта или разочарование, преживяни в детството – на първо място от студени родители или синдрома на изоставеното дете и други.
5. Зоната на диафрагмата – включва диафрагмата, стомаха, слънчевият сплит, вътрешните органи, мускулите на гръбнака на това ниво. Блокажите в тези зони са защитна реакция на организма и са съпроводени обикновено със застой на кръв, лимфа и прочие, често се проявяват с оформяне на мастна подложка. В тази връзка могат да възникнат психосоматични проблеми като язва на жлъчката, проблеми с черния дроб (в Китай този орган се счита за източник на гнева), жлъчния мехур. Блокажът в диафрагмената област е характерен за хора, които се стремят да контролират всичко и задържат в себе си. За тях са типични такива изрази като „не мога да си позволя това“, „за всички удоволствия се плаща“ и други. Такива хора също се стремят постоянно да обсъждат случващото се, генерират умствени конструкции, гледат на живота през призмата на определени схеми. При този тип хора издишването се оказва по-трудно от вдишването (като при бронхиална астма).
6. Зоната на корема – обхваща мускулите на корема и на гръбнака на това ниво. Зоната около пъпа е зоната на страха, която съответства на т.нар. „пояс на Райх“, включващ и бъбреците. Китайците наричат бъбреците „гробище на емоциите“ и източника на студ.
7. Зоната на таза – включва всички мускули на таза и долните крайници, от страната на гърба това е областта на кръста, седалището, хълбоците, а отпред – долната част на корема и вътрешната част на бедрата. Райх свързвал блокажът в таза с блокирана сексуалност. Ако в резултат на сексуалния живот не произтича дълбоко отпускане, даващо усещане за цялостност, се наблюдав дълбока спастичност, мазнини, застойни явления в областта на малкия таз. При наличие на такъв блокаж много от техниките за работа с мастни отлагания са ниско резултатни, тъй като, както вече споменахме, те се образуват като защитна реакция на организма.

 

Най-общо казано блокажите в изброените зони са защитен механизъм и са свързани със сдържани емоции като страх, гняв, ярост,  тъга, радост, сдържани викове, плач, смях, потисната възбуда, страст, желания и прочие. Много често със задържането на някаква емоция или чувство задържаме и блокираме дишането си. То става повърхностно, фрагментирано, накъсано, затруднено, понякога и болезнено.

Това, което се случва по време на холотропните сесии е, че мъдростта на процеса и на вътрешния целител намират начин и път за отпускане и освобождаване на блокажи от която и да е зона. Това става обикновено чрез спонтанни изразни движения на главата, на таза или други части от тялото, гримасничене, плезене, прозяване, издаване на викове, звуци, спонтанен смях или плач и прочие.  Всичко това подпомага отстраняването на съответния блокаж и освобождаването на застоялата енергия.

Блокажите в дишането също се разпускат по време на холотропния процес чрез спонтанна работа с дишането, разширяване капацитета на белите дробове, осъзнаване на собственото ни дишане.

При отстраняване на хроничните мускулните спазми и контракции се освобождава значителна енергия, която може да се прояви във вид на усещане за топлина или хлад, изтръпвания, сърбежи, „мравучкане“ , най-различни спонтанни движения или дори емоционална възбуда. Затова по време на сесиите по Холотропно дишане много често на физическо ниво се преживяват подобни усещания, които са различни по степен на сила и интензивност и обикновено се разреждат с всяка следваща сесия. С отстраняването на мускулните спазми се освобождава натрупана и задръстена енергия в различни части на тялото и започва да протича по-свободно. Много често това води и до освобождаване на задържани и блокирани емоции, които намират своя начин да бъдат изразени и проявени. Работата с тези блокажи е много важна част от холотропния процес и никоя вербална терапия не може да постигне такъв ефект.

Себепознание и изцеление

Какво знаем за себе си и познавами ли се всъщност? Това е интересен въпрос, който си заслужава да бъде изследван, защото с това разбиране е свързано възприятието ни за себе си, другите и света. И започваме от един основен въпрос: Кой и какво съм „Аз”?

Идеята за това какво представлява човек се различава изключително много в западната и в източната култура, наука и философия. Според западните разбирания съществува едно „Аз”, което е отделено от заобикалящата го среда и има определени характеристики. В източните духовни учения не съществува отделено „Аз”, а човек представлява обединение от различни съвкупности – форма, възприятие, съзнание, усещания и умствени конструкции. При тях отсъства стабилния център на идентичност или отсъства разбирането за „Аз”.

Когато големи будистки учители пристигат на Запад откриват колко невротични са западните хора. Главната причина се състои в това, че в западната цивилизация хората вярват именно в този отделен „Аз” и го считат за реален, а всъщност това е илюзия. Достатъчно е да понаблюдаваме себе си: да направим опит да разберем какво всъщност представлява „Аз-а”, с какво и как е свързан, с какви човешки практики, разбирания, навици, страхове и прочие.

От гледна точка дори на съвременни научни и приложни подходи като когнитивната наука или системния подход и психо-кибернетиката можем да осъзнаем, че отделно „Аз” не съществува. Винаги има система от отношения, от която съответното „Аз” е част, контекст от някакъв опит, думи, понятия и разбирания. И всички тези фактори, които определят „Аз-а” постоянно се изменят. Това означава, че „Аз-ът” е една динамична структура, която подлежи на непрекъсната промяна и развитие. И дори тялото и физическото състояние, с което западния човек силно се отъждествява, също се изменя непрестанно.

Хората до голяма степен не сме осъзнати за тези основни тенденции на постоянно променящата се наша реалност. Обикновено човек се отъждествява с определени материални притежания и придобивки, социален статус, подбрана лична история, отношения и познанства, които се приемат като константа, нещо неизменно и с това е свързан и огромния страх от промяна или загуба на част от статуквото.

И основният въпрос е с какво избираме да се отъждествяваме? Обикновено сами си поставяме ограниченията, сами създаваме клетка, в която живеем и я приемаме за пълна реалност, постоянно я поддържаме и развиваме именно тази реалност. „Аз-ът” е всъщност навикът да мислим по определен начин за себе си. Това е съвкупността от нашите идентификации, оценки, отношения, работата с нашия опит или с други думи всичко това е свързано с работата на нашия „редактор на реалността”. Или това означава, че нашето състояние е ограничено – то е резултат от обработката на мощен „редактор на реалността” или „процесор”, зад който стои съответното „Аз”.

„Редакторът на реалността” работи така, че постоянно налага върху всичко, свързано с конкретен опит, своите шаблони, помества извън границите му това, което е лошо, това, което не харесваме и пропуска вътре това, което харесваме, това, което искаме да сме. Така се случва избора на материала за нашите идентификации, както и пресяването на опита през много филтри: доколко това е близко, познато, привично, доколко е в съзвучие с онзи език или свят, който владеем. Ето я съвкупната работа на всичките ни предразсъдъци, привични модели и прочие. Така се филтрират всичките ни преживявания.

Изследвайки собствената си психика и съзнание, начина по който работи нашия ум, започваме да разбираме механизма, по който възприемаме и оценяваме всичко, как работи именно нашия „редактор на реалността”, да откриваме собствените си шаблони и модели, които сляпо и неосъзнато налагаме върху хора и събития, като по този начин сами се ограничаваме и поддържаме собствената си илюзорна представа за нещата.

Затова същността на психотерапията е свързана с пътя на себеизследване и себепознание. И ако човек има желание да върви и напредва по този път следва да се въоръжи с ентусиазма на изследовател, с доверие към собствената си мъдрост и потенциал, и да се научи да наблюдава и регистрира всички тенденции и промени, които се проявяват. С тази мотивация и подходящ метод възможността за излизане от „клетката“, в която всеки живее, става възможна. И тогава се учим постепенно да се отъждествяваме с по-голяма палитра от качества, характеристики, състояния, да разширяваме картината на нашата реалност и да допускаме повече гледни точки, знаейки че собствената ни е винаги ограничена. И ставаме по-гъвкави и по-съответни на различните ситуации и вторични обстоятелста, като отчитаме вътрешните си състояния, тенденции и резонанси.

Съответно, ако терапията както в случая с холотропното дишане, работи с екстремални и необичайни състояния и ситуации, имаме възможността да преминем отвъд пределите, границите на познатото. Необичайните състояния на съзнанието са форма за предаване на новото знание. Нашето „Аз”, зациментирано към познатия ни свят, се разтърсва и всичко, което не ни е познато, се оказва необичайно. А необичайното състояние на съзнанието – това е друго описание на това, което вече познаваме, друг канал за обработка и така се изменяме, изменя се „редактора на реалността”, разширяваме се, разширяват се разбиранията ни за себе си и за света.

Всичко това е част от процеса на учене и себеизследване, чрез който се опознаваме все повече и по-добре. Общуваме чрез дълбините си и всичко, вербално и невербално, ни говори. Много от проблемите ни са свързани с това, че сме раздробени, разкъсани, отъждествяваме се с една малка част от това, което всъщност сме. Дълбинната работа с нас самите ни помага да разберем себе си, да се обединим с новия опит, да станем по-цялостни и по този начин се изцеляваме и ставаме по-открити.

И както Гроф в книгата си „Холотропно дишане“ обръща внимание на значението на думата „изцеление“, свързано със староанглийското и англосаксонско „haelаn”, чийто смисъл е да станеш цялостен, здрав и да се чувстваш добре. Или изцелението е свързано с това да направиш нещо цяло, да възстановиш цялостността на нещо, което е било фрагментирано и осакатено.

Съкровеният момент на споделяне и изслушване

Каквито и преживявания да сме имали по време на холотропна сесия, много важен момент е обединяването с опита. Единствено тогава преживяванията добиват ценност и смисъл за участника. В тази връзка холотропната сесия завършва със споделяне и изслушване на преживяването по време на сесията, разказано от участника – холонавт, така както той вижда и разбира случилото се. Така той отново се свързва с енергията на процеса и описва онова, което иска да сподели, онова, което е запомнил, видял, усетил, което е грабнало вниманието му и е важно за него. Този разказ може да няма обичайната логическа последователност и рационално обяснение, с които сме свикнали в обичайния си режим на общуване, но в случая това не е важно. По-важен е контактът с енергиите на преживяването, на новия опит и откриването на начина, по който да го изразим словесно. Намирането на думите ни помага да осмислим и да се обединим със случващото се, в по-голяма степен да осъзнаем механизма на протичащите психични вътрешни процеси и начина, по който ни влияят в живота днес. Посланията от дълбинните измерения на несъзнаваното често идват под формата на знаци, символи, образи, звуци и прочие, които трудно разчитаме веднага и дори е безмислено да търсим буквалния им смисъл. Връщайки се към процеса отново, откриваме как определени вътрешни пространства се съединяват и започваме да разбираме смисловите връзки между нещата и успяваме да изразим неизразимото.

И виждаме, че резултат от сесиите винаги има, дори когато ни се струва, че няма. Защото недоволството, неудовлетворението и емоциите тръгват, когато си помислим, че „нищо не се е получило”. Оказва се, че винаги очакваме нещо, въпреки че стотици пъти чуваме и си казваме, да не очакваме нищо и да приемаме с благодарност всичко, което се проявява. Огромни очаквания, много самооценки се появяват за кратко по време на сесията и в крайна сметка се създава определен род емоционална нагласа и главното се изплъзва: и не виждаме това, което се случва с нас точно сега.

Друг изключително съкровен момент от процеса е изслушването. Докато тече разказът на дишалия холонавт, всички останали с внимание и уважение го изслушваме.  Този свещен момент на споделяне и изслушване в тишината на присъствието за другия, приемането и свързаването на хората чрез сърцата си има изключително изцеляваща сила. И се оказва, че съществуват много древни традиции, в които такива техники са съхранени и се използват и днес за изцеляване на травматични спомени. Един такъв метод е т.нар. „дадирри“, широко разпространен на много места в Австралия. Същността на „дадирри“ е създаването на пространство на дълбоко, съзерцателно, основано на сърцето слушане, в което могат да се споделят истории за травма и болка и да се приемат от присъстващите с любящо приемане, без съдене, оценяване или критичност. (Оригиналната статия за „дадирри“ вижте на: https://www.scienceandnonduality.com/an-indigenous-approach-to-healing-trauma/)

Как се обяснява ефекта на подобно изслушване от гледна точка на невронауките? Идеята за лимбичния резонанс утвърждава, че без постоянна любов и приемане през детството мозъка ни не се развива правилно. Процесът на лимбична ревизия се отнася до повторно свързване с неутралната структура на личността, която страда от травма или емоционално пренебрежение; за да се случи това, на лимбичната система ѝ е необходим външен пример за подражание.

Дълбокото,  почтително, съзерцателно, основано на сърцето и на любящото приемане слушане вместо оценяване и отсъждане може да бъде оптималното отражение за една травмирана лимбична система, което да се използва като модел за реструктуриране на спомена. Огледалните неврони виждат това външно, състрадателно отражение и се възпламеняват вътрешно по същия начин; а невроните, които се възпламеняват заедно, се свързват помежду си. С малко повече повторения се случва повторно свързване на невроните (благодарение на невропластичността), което дава неврологичното обяснение защо изслушване, подобно на „дадирри“, е в помощ на хора, които страдат от травма или болка.

Според проф. Станислав Гроф изцеляването на травмата идва от емоционалното завършване на дадено преживяване, което може физически да се е случило преди много години. Първоначалният момент на болката може да е бил толкова съкрушителен, че подсъзнателно сме взели решение да „се освободим“; с други думи – дисоциираме се или се откъсваме емоционално.  Всяка част от нас крещи: „Стоп, не искам да изпитвам това!“ Проблемът е, че не изчистваме емоционалното преживяване, а просто натискаме паузата.

Когато нямаме куража или уменията (поради това, че сме прекалено млади или никога не са ни казвали как да се справим) да почувстваме всички емоции, свързани с даден травматичен момент или събитие, без да искаме хващаме в капан онази част от него, с която не сме могли да се справим и я оставяме за по-късно. Холотропният процес е практика, която ни позволява да се свържем с тази заключена болка и травма в контекста на един защитен контейнер и с подкрепата на водещия и хората около нас можем най-накрая отново да я преживеем и да се освободим от нея.

Споделянето на спомена за преживяната травма освобождава емоционалния заряд и поради отраженията на любящо приемане,  човек започва да свиква и да възпитава тази нагласа на любящо приемане към себе си. По тази причина в рамките на холотропния процес се учим на това любящо приемане и състрадателно разбиране, както към собствената си болка и емоции, така и към тези на другите. Защото това е и същността, която ни прави хора.

Преживяване на рождената травма

Идеята за рождената травма не е нещо ново. Още Ото Ранк, един от най-близките сътрудници на Фройд, постулира, че актът на раждането е първичната травма в живота на всеки. Тази теза се преоткрива от Гроф по време на дългогодишната му работа с необичайните състояния на съзнананието.

Много често по време на холотропно дишане дишащият може да преживее отново собственото си раждане, включително да извършва съответни движения с главата и раменете си, характерни за придвижване на бебето през родилния канал, както и да има специфични усещания, свързани с този процес. Могат да се преживеят дори и подробности, за които нищо не знаем. Например, че сме родени с форцепс, седалищно или с увита около шията пъпна връв, може да се разпознае и даването на анестезия на майката. Понякога поставянето на анестезия на майката (поради което и на детето) може да попречи на ембриона в осъзнаването на части от процеса на раждане и в тези случаи човек остава фиксиран в определена житейска позиция.

Психологически повторното изживяване на раждането ни приема формата на своеобразен акт на „смърт и възраждане“, свързан с качествения преход от вътреутробно съществуване към новата форма на съществуване като биологически отделен индивид.

Често се говори и за символичната „смърт на Егото“ или с други думи принудата да бъдем винаги силни, да държим контрола, да сме винаги готови за всякакви ситуации, дори за такива, които не можем да предвидим. Това „Его“ ни заставя да чувстваме, че обстоятелствата никога не са благоприятни, че винаги нещо не достига, което ни кара да предприемаме грандиозни проекти, за да доказваме постоянно нещо на себе си и на другите. В тази връзка „смъртта“ на т.нар. „фалшиво Его“ ни помага да изоставим параноидната нагласа за себе си и света, и да си изработим по-реалистична визия за нещата, да ползваме по-адекватни и възнаграждаващи стратегии в живота си.

Рожденият опит остава шаблон за поведение

Рожденият опит е първият, мощен шаблон, който изглежда записваме като модел за използване в ситуации на сблъсък с голяма промяна в живота ни. Това означава, че при определени трудности в живота си, неосъзнато и спонтанно се връщаме към същия шаблон, запечатан по време на раждането ни, когато сме изпитали първата си много съществена промяна.

Силна болка или травма може да блокира осъзнаването на процеса във всеки един от четирите стадия. Например, опит от трудна Втора матрица може да се характеризира с житейски модел на депресия и склонност към виктимизация, от трудна Трета матрица може да се характеризира с повтарящи се житейски събития, включващи битки и агресия или от трудна Четвърта матрица – с проблеми с постиженията и успеха.

Повторното преживяване на тези моменти води до осъзнаване и освобождаване на натрупаната и блокирана енергия, което помага на човек да види настоящата си ситуация по новому и да предприеме нужните действия. Понякога дори свалянето на натрупаните напрежения и блокажи се оказва достатъчно за постигане на терапевтичен ефект.

Ето един пример на човек, осъзнал своите модели на поведение във връзка с подробности от раждането си, преживени по време на сесии по холотрпно дишане:

„Родил съм се нормално, доста бързо и лесно, обаче в годините на Втората световна война, когато на майките се е подавал газ (етер), за да се облекчат родилните им болки. Майка ми е била добре и аз почти съм бил роден, когато ѝ слагат маска с етер на лицето и тя загубва съзнание. Това ми е повлияло по следния начин: точно преди завършването на нещо, моделът ми е да намаля темпото и да започна да се разсейвам като зашеметен. Например, ако реша да бягам една миля, откривам как несъзнателно забавям темпото в последните няколко ярда и прочие. Изведнъж осъзнах този модел, както и откъде идва. И разбрах, че имам избор. Когато този модел се активира, докато все още съм осъзнат за това, мога да направя избора си „да бягам“ вместо „да извървявам“  онези последни стъпки от всеки проект или задача, с която съм се захванал.”

Има много такива модели на раждане. Полезно е да поговорите с майките си, както и с други хора, които могат да знаят специфични обстоятелства около раждането ви, но от друга страна, ако това не е възможно, онова, което е нужно да знаете, ще се прояви в процеса на работа с необичайните състояния на съзнанието.

Базови перинатални матрици

Стан Гроф разграничава четири стадия от околорождения опит, които нарича базови перинатални матрици (БПМ) или рождени матрици. Всяка една матрица представлява строго индивидуална психо-духовна програма и се характеризира със свои характерни биологични, психични, архетипни и духовни аспекти. Рожденият ни опит по време на тези стадии изглежда стои в основата на други преживявания в определени периоди от живота ни и се проявява по време на холотропно дишане.

Първата матрица (БПМ I) или „Амниотичната вселена” включва периода от зачеването до началото на родилния процес.

По време на нормално протичаща бременност това може да бъде блажен период, когато условията за ембриона за близки до идеалното. Всичките му нужди са задоволени – плацентата постоянно го снабдява с кислород и хранителни вещества, плува в топла и безопасна среда и всички обменни процеси протичат нормално.

При усложнена бременност, перинаталният живот може да бъде токсично преживяване, свързано с постоянна битка за оцеляване – ако майката е алкохоличка или при наличие на токсемия по време на бременността. А може да има и опасност от спонтанен аборт или дори опит за абортиране. Може да се говори и за „токсични“ емоции – когато има прояви на насилие в обкръжението на майката или майката може да изпитва силна тревога, напрегнатост или страх от война или да е подложена на друг вид ситуационен стрес, който да влияе на ембриона.

Втората матрица (БПМ II) или „Космическото поглъщане” започва с началото на родилния процес, със започване на първите контракции.

Изведнъж настъпват внезапни промени и нормалната, спокойна и безопасна среда на БПМ I се нарушава. Циркулирайки в майката и преминавайки през плацентата, различни хормони и химикали посредничат в пренасянето на силни емоции. Започват механични контракции (силни периодични съкращения), които се опитват да изтласкат ембриона надолу и навън, предизвиквайки страх и огромен физически дискомфорт. Но все още няма изход, защото цервикалният канал не се е разтворил, за да открие пътя за раждането. В този болезнен стадий ембрионът е като заклещен. Това са преживявания като „в ада“, свързани с чувство за безпомощност и безнадеждност, с понасяне на позицията на жертва в безизходна ситуация.

Третата матрица (БПМ III) или „Битка на смърт и прераждане” започва, когато цервикалният канал е достатъчно разкрит, за да може бебето да започне своето преминаване през родилния канал.

Преживяванията, свързани с тази матрица са изключително динамични, богати и амбивалентни. Налице са мощни емоции: сексуални усещания, агресия, тревожност и често, особено при дълго раждане, период на интензивна, напрегната борба.

Метафорично казано обаче, сега вече има светлина в тунела. Има движение и разрешаването на ситуацията изведнъж изглежда възможно, макар и трудно и не задължително сигурно.

Четвъртата матрица (БПМ IV) или „Смърт и прераждане” („Смърт на Егото”) е самият момент на раждане, прерязването на пъпната връв и отново свързване с майката чрез захранването (кърменето).

Това е кулминацията на борбата в родилния канал, преживяването на малкото бебе е свързано с успешното преминаване през него, завършване на първата битка и облекчение.

Съюзът с майката се прекъсва напълно с прерязването на пъпната връв и бебето придобива качеството на анатомически отделен индивид.

Тази матрица е свързана с усилия и болка, отделяне от майката, но и удоволствие, създаване отново на успешна връзка чрез свързване отново с майката, захранването и грижите за бебето.

Преминаването през преживяванията от четирите БПМ формира един завършен цикъл, с който продължаваме винаги да се срещаме в живота си. С други думи всеки наш житейски период или проект може да се опише с динамиката на тези четири етапа – като започва от „океанското блаженство“ или т.нар. зона на комфорта ни (когато считаме, че сме добре); следващият етап е на „симптома“ в най-широк смисъл или когато се появява проблем, който ни дава знак, че вече не сме толкова добре (това може да са трудни ситуации, в които обикновено не знаем какво да правим; депресивни периоди и прочие); етапа на действието към промяната – осъзнаването, че искаме и можем да направим нещо, за да излезем от състоянието на дисфункция или затруднена ситуация и накрая – заключителният етап на успешно завършване на цикъла (облекчението и удовлетворението след положените усилия и извървяния път).

Картография на съзнанието или какви преживявания може да имаме по време на холотропно дишане

На базата на своя дългогодишен опит с необичайни състояния на съзнанието Станислав Гроф създава една нова, съвременна картография на съзнанието и човешката психика. Различните видове възможни преживявания в холотропните сесии се класифицират в три основни категории, които Гроф нарича карти на съзнанието. И това са: биографичната, перинаталната и трансперсонална области, които формират психичните територии на необичайните състояния на съзнанието.

В биографичната област от съзнанието се съдържат спомени от най-ранното детство, юношеството и по-късната възраст. Биографичният аспект е отдавна обект на изследване в теорията и практиката на традиционната психология, но в същото време тя се ограничава с разбирането си за съзнанието и психиката основно до това ниво.

Биографичният материал, който се проявява по време на необичайно състояние на съзнанието често се изживява като „повторното преживяване” на минали събития, а не е само припомняне и говорене за тези събития. Често се работи със спомени на физическо ниво. Това може да е дори клетъчна памет за травмата (при повторно преживяване на опита, например може да се появят отново белези и петна по кожата, които се асоциират с първоначалната травма и прочие).

Незавършен биографичен материал в един преживелищен процес често се довежда до по-бързо и по-ефективно завършване, отколкото когато само се говори за него.

Биографични въпроси относно пропускане на нещо или извършване на нещо грешно могат да бъдат разрешени – изведени в съзнанието, преработени и интегрирани. Въпроси, свързани с извършване на нещо грешно, включват силни преживявания, случили се в миналото, събития от детството, отнасящи се до насилие или нещастни случаи, например. Могат да включват също събития, които не са завършени, не са приключили по отношение на индивидуалното им осмисляне и разбиране от човек, защото по това време е бил объркан или разсеян – често поради наличието на прекален страх, прекалена болка или дори прекалена радост, които не са позволили да се преживее напълно това, което се е случило.

Въпроси относно нещо пропуснато се отнасят до преживявания за неща, от които човек се е нуждаел, но не са се случили. Тук се включват липсата на удолетворяване на основни нужди и потребности като хранене и обгрижване. Въпроси, свързани с пропуснати неща, обикновено отнемат повече време за разрешаване, защото пропуските са се случвали за по-дълъг период от време и не са били толкова очебийни.

Обгрижването по време на хоротропната сесия от страна на водещия фасилитатор може да осигури корективно изцелително преживяване, когато участникът се намира в регресиращо необичайно състояние на съзнанието. В състояние на регрес е налице възможността за повторно преживяване на опита, но в коригиращия контекст на безопасност и обгрижване, които не са били налични по време на първоначалното преживяване.

Модерната психология и психиатрия основно пренебрегват възможността от биографично влияние, свързано с раждането или с трансперсонални преживявания, но такива преживявания е възможно също да се изпитат. Затова Гроф въвежда две нови области към картографията на съзнанието и това са перинаталната и трансперсонална карти.

Към перинатална област спадат вътреутробните преживявания от ембриона, възникнали след зачеването, по време на бременността, по време на процеса на раждането и веднага след раждането.

Въпреки важния принос на Вилхелм Райх и Ото Ранк (в книгата си „Травмата от раждането”), както и на Станислав Гроф (1985, 1993 год), влиянието на рождената травма върху оформянето на по-късния ни живот очевидно продължава да се подценява от модерната психиатрия. Традиционната западна медицина поддържа тезата, че мозъчната кора на ембриона все още не е миелинизирана, поради което не може да запазва спомени от рождения опит. Обаче, съществуват експерименти с едноклетъчни организми, които показват, че паметта (като обусловен отговор) не изисква мозъчна или сложна нервна система.

Раждането е най-ранният и често травматичен, заплашващ живота, опит, преживяван от човешкия организъм. По време на раждането ни всъщност приключва вътреутробното ни съществуване (с други думи „умираме“) като ембрион и започва живота ни като дишащ, отделен, много различен организъм. Освен това оцеляването на новороденото може да бъде застрашено в различна степен по време на трудно раждане. Майката, с която ембрионът е свързан по време на този процес, може също да преживява жизнена заплаха и да предава тази информация чрез химията на емоциите през плацентата.

Гроф разграничава четири отчетливи емпирични модела, свързани с определен етап на биологическото раждане и съответните за него преживявания, специфични емоции и физически усещания. Нарича ги Базови перинатални матрици (БПМ), които влияят на начина, по който възприемаме и изживяваме живота си. Тези матрици ще бъдат разгледани отделно.

Трансперсоналната област включва преживявания, които отвеждат човек отвъд тялото и личната его идентичност. Тази област покрива всичко, което не е включено в другите области.

Примери:

• Трансцендиране на физическото „капсулирано в кожа его” (съзнанието пътува отвъд тялото до други места или приема други форми)
• Трансцендиране на времето – преживявания от миналото или от бъдещето
• Контакт с друг живот и неодушевени форми (общуване с или приемане съзнанието на животни, растения, минерали, огъня, водата и прочие)
• Преживявания на минали животи – преживяване на сцена или сцени от живота на някой, с който имате усещане за идентификация и всичко това носи ново разбиране за настоящия ви живот

Забележка: не е необходимо да вярвате в прераждането или дори в това, че имате преживяване за истински минал живот, за да бъде такова преживяване терапевтично и да осигури метафора, която ще помогне в разбирането на настоящата ви житейска ситуация.

• Синхронични събития – преживяване на събития, които изглеждат свързани и се случват симултанно напук на закона за вероятност на съвпаденията. Напр., слънцето, което грее през прозореца попада върху лицето на дишащия, който точно тогава има преживяване за „просветление”. Или някой от участниците започва да реве като лъв точно, когато друг участник има вътрешно преживяване, включващо лъв.
• Трасцендентно, мистично, „върхово” преживяване – преживяване за обединение с космоса или усещане за единение с всичко и всички.
• Контакт с архетипи – общуване с или приемане формата на определен архетип като Воинът, Кралицата или Любовникът.
• Контакт с митологичната област – общуване с или приемане формата на богове, богини или животни на силата.
• НЛО преживявания – среща с други извънземни форми на живот или други извънземни пейзажи.
• Сензорни преживявания и моторни/двигателни прояви – това са физически преживявания, които често се случват по време на холотропно дишане. Включват:
  • Активиране на сетивната бариера – странно или силно усещане (за цвят, миризма, синестезия), преживявания, които се случват в началото на необичайните състояния на съзнанието или без символична връзка или приложимост.
  • Синестезия означава смесено възприятие; състояние, при което възприятията се свързват едни с други. Тя не означава едновременно възприятие от две или няколко сетива, а това, че едно сетивно възприятие или идейна представа предизвиква в съзнанието същевременно друга представа, от сетиво, което не е било стимулирано.  Например, да виждате в съзнанието си музиката в цветове или форми, или пък представите ви за числата и буквите да са оцветени в различни нюанси. Свързването с цвят е най-характерно, макар че рядко синестетичните образи могат да съдържат обонятелни, звукови и други представи.
  • Движение на енергия в тялото – изблици на енергия, усещане за електрическо натоварване, вибрации или изтръпване.

Да пробудим героя в себе си

Пътешествието на героя е базисен модел, който може да бъде открит в много разкази и истории от целия свят и за първи път е описан от американския учен и изследовател на митове Джоузеф Кембъл в своята книга „Героят с хиляди лица“. Кембъл поддържа идеята, че всички митологични истории (както и всички добри истории) споделят една обща структура или поток от събития. И това е вътрешното и външно пътешествие на протагониста или както той го нарича героя.

Състоят се от отделни фази или етапи, които не винаги протичат в една и съща последователност. Понякога една или две фази се комбинират и образуват по-кратко пътуване. Но основната структура се състои в следните последователни етапа, които формират т. нар. Пътешествие на героя.

По същият начин както героят в една история, било то филмова или художествена, всеки един човек прави своите малки и големи крачки, напредвайки по своя житейски път. Колко пъти сме се вдъхновявали от различни художествени герои, съпреживявайки техния понякога сложен и труден, но интересен път. Ако си представим, че всеки един от нас е героят в историята на собствения си живот, можем с този поглед да проследим етапите от пътешествието на героя.

В допълнение бих искала да предоставя и един поглед към Холотропното дишане като едно вътрешно пътешествие, навлизане и изследване на необятните вътрешни пространства на психиката и ситуацията на всеки човек, който търси промяна и личностно израстване. По време на сесиите по Холотропно дишане тези етапи могат също лесно да се проследят, доколкото се разгръщат по един естествен и много достъпен начин.

Фаза първа – Осъзнаване на актуалната ситуация

Пътешествието на героя	Пътешествие навътре в себе си
1)      Ежедневието на героя, тук в обикновения свят е като на всички обикновени хора, изпълнено с ограничения и проблеми. Ситуацията на „невежество“ в случая, наподобява може би блаженство.	1)      Липсва осъзнатост за истинската ни ситуация, състояние или проблем, както и възможности. Пребивавайки в т.нар. „зона на комфорта“, дори неудовлетворени, изпълнени със съмнения, обезверени, заблудени стоим и чакаме.
2)      Героят чува зов за приключения. В този момент се проявява повишена осъзнатост за това, че има нещо повече, което да желае и към което да се стреми.	2)      Проявява се уникална възможност под формата на мисъл, идея, често симптом или ситуация, които причиняват затруднение или дисбаланс в ежедневния ритъм на живота.
3)      Героят първоначално е въздържан и дори може да иска да приглуши този зов, защото не е готов за промяна.	3)      Скептицизъм, страх и сдържаност към това, което се е проявява, вътрешни съпротиви да се възприеме новата ситуация, защото тя изисква промяна, а промяната е трудна.

 

Фаза втора – Среща с Учител или Получаване на кураж

4)      Героят среща мъдростта и знанието в лицето на своя Учител, който му помага да види ситуацията в перспектива, вдъхва му кураж за действие и той започва да преодолява първоначалната си сдържаност.	4)      Достъп до нова информация, преодоляване на първоначалната съпротива, търсене и намиране на помощ и подкрепа, зараждане на доверие в пътя на себеизследване и себепознание.
5)      Героят прекрачва прага на дома си и се отправя на път. Това е важен момент, придвижване от обикновения към особения, мистериозен свят. И вече знае, че няма връщане назад.	5)      Човек се осмелява да скочи, да се гмурне в новото, непознатото, да излезе от „зоната си на комфорт“ и да поеме ангажимент и лична отговорност за своя живот. И така се ражда героят.
6)      Героят среща изпитания, приятели и врагове и започва да експериментира в тази първа фаза от промяната.	6)      Започва истинската, същинска дълбинна работа, но е трудно. Нужна е мотивация и воля за промяна.

 

Фаза трета – Изпитания, пътуване в „долните земи“

7)      Героят се подготвя за сериозна промяна, наближава „най-дълбоката пещера“ или „пътуването в долната земя“.	7)      Подготовка за среща със своите вътрешни ограничения, страхове и демони. Осъзнаване на пътя на приемане и интегриране на всичко, с което се сблъскваме.
8)      Героят понася поредица от изпитания и трудности („битка с дракони и чудовища“).	8)      Решимостта и волята на героя са подложени на изпитания във вида на съмнения, колебания, трудности по пъта на приемане и интегриране.
9)      Възнаграждаване на усилията – преминаване през добри и лоши моменти, постижения и временни неуспехи.	9)      Динамиката на процеса – настъпват моменти на обезкуражаване, появява се мисълта да се откажеш от пътя, но в същото време се виждат и ползите от усилията.

 

Фаза четвърта – Завършване на пътешествието и завръщане у дома

10)   Героят се отправя обратно към своя обичаен свят.	10)   Идва време за възстановяване на естествения, обичаен ритъм на живот.
11)   Героят изживява своеобразно съживяване и трансформация с помощта на преживяванията си. Достигнал най-ниската точка от своята история, което почти е коствало живота му, той възкръсва по-силен от всякога.	11)   Всичко, което човек е научил, е посредством личното му преживяване. Позволил си да изследва дълбоките и тъмни кътчета на психиката си, откривайки неизчерпаемия си вътрешен ресурс и потенциал, човек разбира, че има достатъчно сили да продължи живота си и да се чувства по-удовлетворен.
12)   Справил се с всички изпитания, героят са завръща у дома с „еликсира на живота“ – безценен дар или съкровище, които ще му бъдат от полза в обичайния, обикновен свят. Всичко изглежда като преди, но вече не е същото.	12)   Героят се връща към обичайната си активност, но той вече не е същият, а е възобновен и обогатен с ново знание, нови умения, дълбоки прозрения и осъзнавания. Завръща се в ново качество – по-цялостен и по-осъзнат за своята ситуация и за себе си.

Така можем да погледнем на живота си като низ от постоянни пътешествия, всяко едно от тях – със свое начало и край, които бележат различни периоди в живота ни, по-леки или по-трудни. Накрая на всеки един от тези периоди с нещо сме се променили, израстнали, обогатили. Дори и най-тъмните моменти от живота ни са ни дали нещо, дарили са ни с нещо, необходимо е само да го осъзнаем. И така животът ни се развива като една непрекъсната спирала, съставена от хиляди истории, в които всеки един от нас е героят.

 

Работа с необичайни състояния на съзнанието

Необичайните състояния на съзнанието имат невероятен и мощен изцеляващ ефект. Познати са още от далечните времена, когато е нямало записана история. Именно в шаманските култури се е работило с екстатични емоционални състояния и видения или шаманите са владеели техниката на екстаза. В процеса на Холотропно дишане, както и в шаманизма се работи с  необичайни състояния на съзнанието, които ни отвеждат отвъд обичайния навик на ума, емоцията и физическо поведение и помагат да се справим с трудни житейски ситуации и периоди. Холотропното дишане е подобно на шаманското пътешествие, в което под звуците на барабани и трансово пеене шаманите са се отправяли да странстват в различни светове и измерения, за да придобият ново знание и да се изцелят. По подобен начин необичайните състояния на съзнанието задвижват неподозиран вътрешен ресурс и потенциал, който се проявява под формата на вътрешния ни лечител. Чрез преодоляване на контрола постигаме по-голяма свобода, за да се прояви онзи несъзнаван материал, с който сме готови да работим.

• Шаманизмът датира най-малко то 40 000 години. В продължение на хилядолетия необичйните състояния на съзнанието са се използвали за лечения и ръководели всички ритуали на прехода (раждане, инициация при достигане на полова зрялост, сватби и смърт), както и за излизане от трудни ситуации.
• Съвременни изследователи на съзнанието разкриват, че необичайните състояния на съзнанието не са някакво ново откритие. Тези преживявания са се случвали от хилядолетия и съвременните изследвания на съзнанието са продължение на тази древна човешка традиция.

• Вътрешните преживявания по време на необичайни състояния на съзнанието, в един безопасен контекст, с достатъчно подкрепа, могат да доведат до чувство на спокойствие и завършеност на по-дълбоко ниво.

Методът на Холотропното дишане комбинира различни техники

Използва древни и съвременни техники за призоваване и подпомагане на необичайните състояния на съзнанието. Комбинирани са:

• контролирана дихателна техника
• специално структурирана и емоционално заредена музика
• рисуване на мандали
• интегриране на проявилия се материал от несъзнаваното чрез споделяне.

По-ритмичното или по-честото и по-дълбоко от обичайното дишане води до естествена промяна в телесната биохимия, която се усилва под влияние на звуково задвижващата и емоционално наситена музика и така индуцира необичайни състояния на съзнанието. Създателят на метода Станислав Гроф предпочита да нарича тези състояния „холотропни“. За него основния фокус е върху процеса на разширяване на съзнанието, достигането до нови полета от знание и по този начин до изцеляване и чувство за цялостност.