Духовност и духовни преживявания

По време на холотропни сесии много често хората изживяват най-разнообразни духовни преживявания. Какво всъщност представляват тези преживявания? Как да разбираме духовността?

Казват, че висша цел на духовността е пробуждането или това е път към по-голяма осъзнатост, яснота и проява на мъдрост чрез опознаване на разбирането ни за божественото. Разликата между религията и духовността се състои в това, че религията е институционализирана система от възгледи и представи, свързани с вярата и висшите ценности в живота, която обаче постепенно се превръща в лост за власт и влияние, а за хората – в автоматично следване на ритуали, загубили своя смисъл. А духовността е свързана с непосредственото преживяване на различни реалности, на божественото; това е конкретният опит, свързан с откриване на истинското ни, естествено състояние, част от което са безусловната любов и състрадание. В тази връзка Гроф определя духовността като основаваща се на „директни лични преживявания на обичайно невидими нуминозни измерения на реалността“. За целта не се изисква специално място и официално назначено лице или медиатор с божественото, както мистиците не се нуждаят от храмове и църкви. Контекстът, в който всеки може да преживее свещените и изконни измерения на реалността, включително собствената си божественост, е индивидуалното човешко състояние и истинската ни същност.

В холотропните сесии участниците-холонавти могат да имат спонтанни, дълбоки преживявания, свързани с търсения и въпроси, преминаващи отвъд видимото, материалистично схващане за света и живота. В холотропно състояние на съзнанието може да имаме богата гама от духовни, изключително лични изживявания като среща с Учител, видения на различни божества, осъзнаване на собствената ни божественост и свързаност с Вселената и Единия източник, епизоди на психодуховна смърт и прераждане, измеренията на рая и ада, опитност от предишни животи и други. Всичко това може да се отнесе към т.нар. трансбиографична или трансперсонална област на вътрешно-психичния живот. Този нов клон на психологията се нарича трансперсонален, защото се опитва да обедини духовността, психологията и научния подход, като въз основа на много емпирични проверки допуска, че влечението към духовни изживявания е силна движеща сила в човешката психика, много по-мощна от сексуалното влечение или агресивния нагон. Така се утвърждава духовното начало като изначално присъщо на човешката природа.

Човешкият опит доказва тази теза, защото духовните търсения на човек са без начало и без край. Възможен ли е човешкият живот без любов, състрадание и взаимна подкрепа; какви са тези думи, какво означават, едва ли има човек, за който нищо да не значат. Но разбира се има условия, в които тези понятия се обезценяват и пренебрегват за сметка на материални стремления и придобивки, но в никакъв случай не изчезват. Това, което наблюдаваме е, че това обезценяване води до увеличаване на човешкото страдание. И тук, можем да си припомним думите на Буда, че причината за страдание се корени в егоистичния начин на живот, когато човек мисли едниствено и само за себе си; а най-прекият път към щастието е, когато мислим и действаме в полза на другите същества. Можем много да размишляваме над тези думи, да се чудим, да ги проверяваме, но е повече от ясно, че колкото повече човек се изолира и остава сам, толкова повече се увеличава страданието му.

Духовното израстване е свързано именно с осъзнаване смисъла на понятия като човешка любов, доброта, състрадание, сътрудничество и подкрепа, а след това и с тяхното култивиране, развитие и прилагане. Това е много индивидуален път, защото всеки отговаря пред себе си за това доколко и до каква степен е готов и прилага тези изначални човешки ценности. Страданието в различните му проявления често е знак за дисбаланс и ни напомня и води към това да откриемо човешкото, което сме забравили или загърбили. И много често под формата на телесни симптоми, вътрешни емоционални конфликти, междуличностни проблеми този дисбаланс се проявява. С мощна сила се разкриват подобни психични процеси и конфликти и по време на холотропните сесии. И по най-неочакван и нестандартен начин те намират своето разрешение, човек осъзнава своите актуални въпроси и намира своите значими отговори. Защото знанието е във всеки от нас и не ни е нужен медиатор, преводач или възпитател, а само време,  защитено пространство и подкрепяща група, за да се вслушаме във вътрешния си глас, който ни нашепва важните за нас истини.

А когато сме готови и по-осъзнати, срещаме истински духовен Учител, чиято роля е да ни покаже пътя и да ни помогне да си изясним и преодолеем собствените си колебания и лутания. Защото за да открием истинската си същност е необходим учител, чрез който като в огледало да разпознаем собственото си съвършено състояние и потенциал; учител, който да ни даде точните напътствия, за да вървим по пътя на духовно развитие.

 

Архетипи

Идеята за психологическите архетипи като част от т.нар. „колективно несъзнавано“ се въвежда от психолога Карл Густав Юнг и се използва широко в трансперсоналната психология. Архетипите представляват основополагащи поведенчески модели и организиращи принципи с общочовешка и типична природа, произхождащи от еволюционния човешки опит и често съдържат дълбок емоционален заряд.

Понятието „архетип” идва от латинското archetypum, от коренните думи „arche” – „най-ранен“ или „стар” и „typos” – „модел”, „образец“, „вид“; или това означава „първоначален модел, който се повтаря, копира или следва“.

Има много и разнообразни архетипни образи и символи, Юнг обаче описва дванадесет изначални типа, които символизират базови човешки поведения и мотивации. Всеки тип има свой собствен набор от ценности, значения и личностови черти.

1. НЕВИННИЯТ
Мото: Свободен да бъде и другия, и себе си.
Основно желание: да постигне „рая“;
Цел: да бъде щастлив;
Най-голям страх: да бъде наказан за нещо лошо или погрешно, което е извършил;
Стратегия: да върши правилно нещата;
Слабост: да стане отегчителен с цялата си наивна невинност;
Талант: вяра и опитимизъм;
Невинният е също познат като: утопист, традиционалист, наивник, мистик, светец, романтик, мечтател.

2. СИРАКЪТ
Мото: Всички мъже и жени са създадени равни.
Основно желание: да се свърже с другите;
Цел: да принадлежи;
Най-голям страх: да бъде изоставен или да се открои от тълпата;
Стратегия: развива обикновени и солидни добродетели, стъпва на земята, притежава обичаен стил;
Слабост: да загуби себе си в усилието си да се слее с другите или в името на повърхностни взаимоотношения;
Талант: реализъм, емпатия, липса на претенции;
Обикновеният човек или сиракът е познат също като: доброто момче, човекът отсреща, реалистът, работещо момче, солидният гражданин, добрият съсед, мълчаливото мнозинство.

3. ГЕРОЯТ
Мото: Ако има воля, има и начин.
Основно желание: да докаже собствената си стойност чрез смели действия;
Цел: развиване на майсторско умение, за да стане света по-добър;
Най-голям страх: слабост, уязвимост;
Стратегия: да си колкото се може по-силен и компетентен;
Слабост: арогантност, винаги се нуждае от водене на следваща битка;
Талант: компетентност и кураж;
Героят е познат също като: воинът, кръстоносец, спасител, супергерой, войник, драконоубиец, победител и отборният играч.

4. ГРИЖОВНИЯТ
Мото: Обичай ближния като себе си.
Основно желание: да защитава и да се грижи за другите;
Цел: да помага на другите;
Най-голям страх: егоизъм и неблагодарност;
Стратегия: да прави нещо за другите;
Слабост: мъченичество и да бъде използван;
Талант: състрадание, щедрост;
Грижовният е познат също като: светец, алтруист, родител, помощник, защитник.

5. ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ
Мото: Не ме заграждай.
Основно желание: свободата да откриеш кой си чрез изследване на света;
Цел: да изживееш по-добър, по-истински и по-удовлетворителен живот;
Най-голям страх: да попаднеш в капан, конформизъм и вътрешна празнота;
Сратегия: пътешествие, в търсене и преживяване на нови неща, избягване на скуката;
Слабост: безцелно странстване, да стане саможив;
Талант: автономност, амбиция, верен на собствената си душа;
Изследователят е също познат като: търсач, борец срещу отживелици, пътешественик, индивидуалист, странник.

6. БУНТАРЪТ
Мото: Правилата са, за да бъдат нарушавани.
Основно желание: отмъщение или революция;
Цел: събаряне на това, което не работи;
Най-голям страх: да си безсилен или безполезен;
Стратегия: да разрушава, унищожава или шокира;
Слабост: преминаване на тъмната страна, извършване на престъпление;
Талант: жестокост, радикална свобода;
Бунтарът е познат също като: човек извън закона, революционер, дивак, саможивият, борец срещу отживели вярвания.

7. ЛЮБОВНИКЪТ
Мото: Ти си единствен.
Основно желание: интимност и преживяване;
Цел: да си в отношения с хората, работата и обкръжението, които обичаш ;
Най-голям страх: да останеш сам, без дама или кавалер, нежелан, необичан;
Стратегия: да си все по-привлекателен, физически и емоционално;
Слабост: желание, ориентирано навън, да доставяш удоволствие на другите с риск да загубиш собствената си идентичност;
Талант: страст, благодарност, признателност и поемане на ангажимент;
Любовникът е познат като: партньор, приятел, интимност, ентусиаст, чувствен, съпруг, съотборник.

8. ТВОРЕЦЪТ
Мото: Можеш ли да си го представиш, може да се направи.
Основно желание: да създаваш неща с трайна ценност;
Цел: да осъществяваш визията си;
Най-голям страх: посредствена визия или изпълнение;
Стратегия: развиване на художествен контрол и умения;
Задача: да създаваш култура, да изразяваш собствената си визия;
Слабост: перфекционизъм, лоши решения;
Талант: творчество и въображение;
Творецът е познат сащо като: художник, изобретател, иноватор, музикант, писател и мечтател.

9. ШУТЪТ
Мото: Само веднъж се живее.
Основно желание: да живееш за мига и да се наслаждаваш напълно;
Цел: да си прекарваш чудесно и да развеселиш света ;
Най-голям страх: да ти стане скучно или на другите да им стане скучно;
Стратегия: игра, шеги, забавления;
Слабост: лекомислие, загуба на време;
Талант: радост;
Шутът е познат също като: глупакът, фокусник, шегаджия, практичен шегобиец или комедиант.

10. МЪДРЕЦЪТ
Мото: Истината ще те направи свободен.
Основно желание: да намериш истината;
Цел: да използваш интелект и анализи, за да разбереш света;
Най-голям страх: да бъдеш измамен, заблуден или невежа;
Стратегия: търсене на информация и познание; себе-отражение и разбиране на мисловните процеси;
Слабост: може да изучава детайли до забрава и никога да не действа;
Талант: мъдрост, интелигентност;
Мъдрецът е познат също като: експерт, учен, детектив, консултант, , философ, академик, изследовател, мислител, професионалисг, наставник, учител, съзерцателен.

11. МАГЬОСНИКЪТ
Мото: Правя нещата да се случват.
Основно желание: да разбере основните закони на вселената;
Цел: да сбъдва мечтите и сънищата;
Най-голям страх: от неволни отрицателни последствия;
Стратегия: да развива определена визия и да живее в съответствие с нея;
Слабост: да стане манипулативен;
Талант: намиране на решения „win-win“;
Магьосникът е познат също каго: визионерът, катализатор, изобретател, харизматичен лидер, шаман, лечител, лекар.

12. УПРАВИТЕЛЯТ
Мото: Силата не е всичко, тя е единственото нещо.
Основно желание: контрол;
Цел: да създаде благоденстващо, успешно семейство или общност;
Стратегия: да упражнява сила;
Най-голям страх: от хаос, да бъде победен;
Слабост: да е авторитарен, без да умее да делегира права;
Талант: отговорност и лидерство;
Управителят е познат също като: шефът, лидер, аристократ, цар, кралица, политик, ролеви модел, менажер или администратор.

Архетипни образи и символи често се проявяват в холотропните сесии и носят своето послание за дишащия. С архетипите се работи и в метода СоулКолаж, и формират една от четирите групи от карти-колажи, които в своято съвкупност отразяват цялостната личност.

Обикновено всеки човек има по няколко активни архетипа в личностната си структура, обаче един от тях има тенденция да доминира за определн период от време или в определен етап от живота на човек. Разпознаването на съответния доминиращ архетип е важна част от личната терапевтична работа.

Рисуване на мандали

Рисуването на мандали е част от холотропния процес и всъщност представлява рисуване на преживяванията ни във вид на мандала. „Мандала” е санскритската дума за кръг, но това е кръг, който символически съдържа в себе си космическия порядък. Рисувайки своята мандала, сътворяваме собствения си личен кръг или свят, който е огледален с този на Вселената. Мандалата е символ на съвършената хармония и цялост, съответно на стремежа към съвършенство, цялост, завършеност и единство.

Рисуването на мандали широко се е използвало и в аналитичната психология на Юнг. Според известният психолог това е „просто една архетипна форма”, архетипът на вътрешния психичен ред, който по някакъв начин съответства на вселенската структура или схема. Чрез нея става ясно наличието на център и периферия, а всъщност мандалата обхваща цялото.

Идеята за цялостност и цялостна личност е централна за метода на холотропното дишане. Един от ефектите на холотропния процес е именно преодоляване на фрагментарността във възприятията ни и разбирането за това кои сме и какво представляваме. С помощта на холотропния процес разгръщаме своя потенциал и всеки път се разкрива нещо ново или по нов начин, така че представата ни за себе си и света се актуализира, обогатява, разширява. Така в центъра на нашата конкретна мандала постепенно се очертава цялото многообразие на личността ни, различните ѝ видими и невидими аспекти.

Рисуването на мандали е своеобразно продължение на вътрешния психичен процес, който има възможността да се разгърне с помощта на творческия акт на рисуването и е важна част от процеса на интегриране на новия опит. Чрез него се осъществява плавният преход от дълбинното преживяване към заключителната част на вербалното споделяне. Това е една възможност за участника постепенно да премине към осмисляне и осъзнаване на вътрешния си процес и така да се обедини с преживяното. Много често е трудно преживяванията да бъдат изразени с думи, а техниката на рисуване е вид комуникация, но отвъд границите на думите и помага да изразим неизразимото.

По тази причина това е ценен етап от холотропния процес и не бива да се подценява. Насоките, които се дават е, че няма никакво значение как рисувате, можете ли да рисувате, защото творческият заряд и енергия са присъщи на всяко човешко същество. Често материализираната във формата на мандала рисунка съдържа някакво послание, което участника разчита за себе си, понякога и по-късно, открива връзката с преживяното или среща символа или образа и след това.

Мандалите, които рисуваме след всяка холотропна сесия, по специфичен начин проследяват нашия вътрешен път на личностно израстване; помагат ни да видим нишката, която свързва всички отделни картини от различните сесии в едно цяло; всичко това наподобява реденето на пъзел с отделни частици от психичния ни свят. Превръщат се в нещо като визуален дневник на промяната, на пътя, по който се движим.

Медитация и защо ни е необходима

Практиката медитация е повече свързана с източните традиции и учения, като постепенно навлиза в западната култура и набира все по-голяма скорост. За да разберем тази практика би било полезно първо да се обърнем към етимологията на думата „медитация“: на английски език „meditation” (от лат. meditatio) означава „мисля, съзерцавам, измислям, обмислям”.

Много често като „медитация“ се превежда понятието „бхавана“ (bhavana) от пали и санскритски език, което буквално означава „култивирам, развивам“; а в тибетския език това е „гом“ (sgom) и се превежда като „научавам се, привиквам, запознавам се с нещо“. Оттук и акцентът е върху индивидуалното, съзнателно усилие с времето да се развие специална способност на контрол върху ума. Затова в контекста на будисткото разбиране става въпрос за упражняване на ума.

В този смисъл говорим за медитацията като специфичен път за трениране на ума. Следва да имаме предвид, че когато говорим за медитация, съществува голямо разнообразие от методи, идващи от различни традиции и учения. Но това, което прави метода на медитация толкова популярен напоследък, е неговата ефективност и това, че стъпва на универсалните принципи на функциониране на ума, които са валидни за всички хора от всякакви националности и раси.

С уговорката, че няма една единна дефиниция около която да се обединят повечето изследователи на този вид практика, предлагам като един вариант следната: „Медитацията се отнася до семейство практики за саморегулация, които се фокусират върху трениране на внимание и осъзнатост с цел да доведат умствените процеси до по-голям съзнателен контрол и с това да се подпомогне умственото благополучие и развитие и/или специфични умения за спокойствие, яснота и съсредоточеност“ Уолш & Шапиро (2006)

Чрез практикуване на медитация развиваме определено състояние на присъствие и осъзнатост, което печели все по-голямо внимание в психологията като средство за намаляване на стреса, подобряване на здравето и способността свободно да се преминава през различни житейски ситуации, като се излъчват подходящи и съответни емоционални отговори. Основните моменти, с които се свързва това състояние, са:

• фокусиране върху реалността на настоящия момент
• повишена осъзнатост на преживяванията, момент след момент
• приемане на ситуациите, без да попадаме в капана на бурни емоционални реакции
• по-слаби отрицателни чувства и повишена жизненост
• гъвкавост в справянето с различните ситуации.

Упражняването на ума ни в медитация цели усъвършенстване на нашето внимание и осъзнаване, като ни помага да оставаме фокусирани дори в ситуации на външно или вътрешно объркване и смут, да наблюдаваме взаимодействието на различните влияния, които оформят дадена ситуация и да спечелим вътрешно пространство и време, което да ни позволи да вземем най-благоприятното решение.

Способността да забелязваме какво се случва, докато това става и да си осигурим необходимата пауза, преди да отговорим, е важно умение за справяне с потенциално стресиращите очаквания и изисквания на заобикалящата ни среда – независимо дали у дома или на работа. Медитацията за развиване на осъзнаване е показала, че подпомага способността за разпознаване на много бързи емоционални импулси, както и автоматични мисли, като осигурява вътрешната свобода, за да бъдат оставени да си отидат.

Практикуването на медитация може да доведе до това живота ни да бъде по-осъзнат, балансиран и по-качествен. Защото с каквито и дейности да се занимаваме, ако се намираме в състояние на присъствие и осъзнаване на всеки свой акт, мисъл, емоция, както и на това, което ни заобикаля, всяко наше действие ще намери своето точно предназначение. В това състояние ще е много по-лесно да открием удоволствие, смисъл и удовлетворение в малките, ежедневни неща от живота си.

Поради факта, че говорим за системни и регулярни практики за упражняване и превъзпитаване на ума ни, медитацията с времето оказва изключително благотворно влияние:

• за развиване на редица когнитивни способности като подобряване на вниманието и концентрация, бързина и точност в реакцията, развива търпението и интуицията;
• успокоява се ума, като откриваме как мислите възникват и изчезват и се учим да не се вкопчваме в тях;
• ставаме по-стабилни емоционално, като се научаваме да разчитаме собствените си емоции, включително можем да проследим процеса им на възникване, разгръщане и приключване;
• на физиологическо ниво се понижава нивото на вътрешен стрес и се постига състояние на вътрешно спокойствие.
• ставаме способни на емпатия към другите хора и по-склонни да се поставим на тяхно място.

Всичко това от своя страна се отразява на общото ни психическо, емоционално и физическо ниво, които се привеждат в посока на баланс. Повлияват се добре състояния като депресия, тревожност, избухливост, безсъние и се повишава жизнената ни енергия.

Системи от кондензиран опит

Сигурно ви се е случвало да се чувствате като в омагьосан кръг и да не знаете какво да направите или да се сблъсквате с едно и също желание за деструктивно поведение в различни ситуации, или да се проявяват подобни конфликти, но с различни хора, или да тръгва във вас една и съща емоция в на пръв поглед абсолютно различни моменти … И после да откриете, че това се случва неведнъж, а през определени периоди от време, дали през по-кратки или по-дълги периоди.

Тогава това знание за организирането на спомените може да бъде много полезно за вас и да доведе до прозрения и обяснения особено за постоянно повтарящите се в живота ни събития и ситуации. Определени наболели въпроси и теми се оказват свързани помежду си и вероятно някои преживявания се повтарят отново и отново в неосъзнатото усилие на човешката психика да доведе първоначалната травма до осъзнаване и завършване.

Онова, което се е случвало в миналото ни, по някакъв начин продължава да се проявява в живота ни, проблемите, с  които се сблъскваме са свързани с определени съхранени спомени и поведенчески модели. Оказва се, че емоционално значими спомени се складират в областта на несъзнаваното не като отделно запечатани събития, а под формата на сложни функционално свързани комплекси или констелации от спомени. Станислав Гроф ги нарича системи от кондензиран опит или СКО. Механизмът, по който тези спомени се организират в такива взаимосвързани констелации, е хроничното напрежение, което блокира енергийните потоци, лежащи в основата на силни емоции. Заблокираните емоции не могат да бъдат изразени и образуват специфични сгъстени спомени със силен емоционален заряд от един и същи вид, които съдържат кондензирани преживявания и свързаните с тях фантазии от различни житейски периоди.

Така всяка система от кондензиран опит се състои от, от една страна, от емоционално заредени спомени от различни периоди от живота на човек, свързани помежду си от общото качество на емоцията или на определено физическо усещане, а от друга страна има характерна основна тема, която прониква във всичките ѝ слоеве като общ знаменател.

Обикновено отделните пластове от индивидуалната психика съдържат различни варианти на тази основна тема, запечатани в различни периоди от живота на човек.  Например, една СКО може да обхваща всички основни спомени за унизителни, оскърбителни и опозоряващи преживявания, нанесли вреда върху самооценка на определен човек, а общият знаменател на друга СКО може да бъде страхът, преживян при застрашаващи живота обостоятелства или пък при усещания за клаустрофобия или задушаване, водещи до състояния на потиснатост и ограничение.

В повечето случаи СКО съдържат болезнени и травматични спомени, но наред с тях съществуват и системи, обхващащи спомени за изключително приятни и вдъхновяващи мигове.

СКО се разглеждат като общи организиращи начала в човешката психика.Могат да влияят на това как възприемаме себе си, другите и света, на това как се чувстваме сред другите и какво поведение излъчваме. Явяват се движещи сили, лежащи в основата на емоционалните и психосоматични проблеми, на трудностите ни в отношенията с другите хора, както и на неразумно поведение. Определено си взаимодействат с външния свят. Външните обстоятелства в живота ни могат да активират съответни СКО и обратното – актуално действащи СКО ще повлияят на това как възприемаме света и на поведението ни, като могат да доведат до възпроизвеждане на характерни за съответната СКО теми.

Корените на съответните СКО могат да бъдат открити далеч отвъд конкретни биографични спомени, в преживявания в периода около раждането ни и това е едни от начините да се обясни връзката между рождената травма, по-късна житейска травма и дори със съответна трансперсонална травма (напр. преживвания от минали животи, юнгинаски архетипи, идентификация с разни животни, митологични герои, групи от хора и други).

Всеки човек, ако се вгледа в драматичните и проблемни моменти от живота си, със сигурност може да открие някакъв общ знаменател или дори повтарящи се ситуации. Това е много типично проявление и обикновено е свързано с конкретните уроци на личното ни опознаване и израстване.

Тогава в рамките на необичайните състояния на съзнанието актуалната СКО – система, заедно със свързаните събития, емоции и усещания, може да се преразгледа, преживее отново и да се доведе до съзнанието  на човек, когато той повече няма да има нужда да продължава да повтаря преживяното.

Блокажите на физическо ниво

Чувствата, емоциите и начинът, по който възприемаме света влияят на физическото тяло, здравето и благополучието ни. Тялото като огледало отразява нашето психоемоционално състояние.  А състоянието на съвременния човек е свързано с постоянно гонене на цели. Наложените идеали за материално благополучие и комфорт, условията за тяхното постигане, ориентацията към крайния резултат, а не към живота в настоящия момент, държат хората в постоянно напрежение. Оттук и мускулните брони, спазмите на кръвоносните съдове, хипертонията, остеохондрозата, язвената болест и много други.

Причината за усилване на мускулното напрежение у хората е постоянното умствено и емоционално напрежение и липсата на знание и стратегии за качествено отпускане. Ако понаблюдавате известно време състоянието на ума и тялото си, които са едно единно цяло, ще откриете как всяка черта от характера има съответно физическо изражение или определена поза.

Характерът се изразява в тялото във вид на мускулна ригидност (или неподвижност, прекалено мускулно напрежение, от лат. rigidus – твърд) или мускулна броня. Психоаналитикът Вилхелм Райх въвежда формулировката „брониране на характера“, с която обрисува съпротивите на характера, които се локализират според него не само в психически особености, но най-вече в мускулни напрежения, неподвижност на позата и мимиката. Функцията на мускулната броня е защита от неудоволствието, обезценяването и страха. Обаче организмът заплаща за тази защита с намаляване на способността си за удоволствие.

Мускулната броня се формира в седем условни сегмента, състоящи се от мускулни групи и органи. Тези сегменти са напречни и обхващат най-общо областта на очите, устата, врата, гърдите, диафрагмата, корема и таза:

1. Зоната на очите – обхваща челото, очите и областта на яблъчните кости; бронята се проявява в неподвижност на челото и „празно“ изражение в очите, като че ли гледат изпод неподвижна маска. При постоянни, продължителни напрежения може да има обща преумора.
2. Зоната на устата – включва групата мускули на брадичката, гърлото и тила. Челюстта може да е доста стегната или прекалено отпусната. Блокажи в гърлото се свързват с проблемни взаимоотношения с другите хора (в комуникацията) или със самия себе си (автентичност). Такъв блокаж може да възникне, ако човек попадне в ситуация, когато му е трудно да си признае някаква неприятна истина или да направи нещо, което заплашва да наруши неговата идентичност („ако направя това, няма да съм аз“); или невъзможността, забраната за изговаряне на важни думи или извършване на определени действия: „ако кажа или направя това, няма да съм аз“. Отдавна съществуващи пролеми в тази област могат да доведат до развиване на заболявания на щитовидната жлеза, астма, бронхиални проблеми.
3. Зоната на врата – включва дълбоките мускули на врата и езика. Това е много важна област и в същото време е и бариера, и мост между съзнателното (ума) и несъзнателното (тялото). Рационалното, така присъщо на западната култура,  ни кара понякога ненужно и прекомерно да се осланяме на разума си. Резултатите от направено проучване за това как хората възприемат тялото си са доста красноречиви в посока на това, че във вътрешната представа на човека се отдава особено голямо значение на главата – около 40-60 %, докато анатомическото съотношение на главата спрямо тялото е 12% .  Този „дисбаланс“ е причинен от прекомерната умствена дейност, непрекъснатото „умствено дърдорене“, водещо до усещането за „препълнена“ глава и неспособността на хората да се отпускат пълноценно. Много често се загубва връзката с тялото и възниква т.нар. „отделеност“, потребностите на тялото се пренебрегват или не се разчитат правилно.
4. Зоната на гърдите – обхваща широките гръдни мускули, тези на плешките, лопатките, на гръдния кош и тук се включват и ръцете. Според източните традиции по средата на гръдния кош, на нивото на сърцето, се намира сърдечната чакра или центъра на любовта и емоционалната откритост към света. Ако в живота на човек няма място за любов, възниква друго базово чувство – на тъга, което предизвиква тегнещо и потискащо усещане в тази област. Някои го описват като възел или камък, тежест в гърдите. Потискането на движението на гръдния кош, съпроводено с повърхностно дишане обикновено се разпростират и върху потискане движенията на ръцете – изразяващи желание, прегръдка или протягане на ръка. Когато тази зона е поразена, често се появяват травматични спомени, свързани с лошо отношение, отхвърляне на любовта или разочарование, преживяни в детството – на първо място от студени родители или синдрома на изоставеното дете и други.
5. Зоната на диафрагмата – включва диафрагмата, стомаха, слънчевият сплит, вътрешните органи, мускулите на гръбнака на това ниво. Блокажите в тези зони са защитна реакция на организма и са съпроводени обикновено със застой на кръв, лимфа и прочие, често се проявяват с оформяне на мастна подложка. В тази връзка могат да възникнат психосоматични проблеми като язва на жлъчката, проблеми с черния дроб (в Китай този орган се счита за източник на гнева), жлъчния мехур. Блокажът в диафрагмената област е характерен за хора, които се стремят да контролират всичко и задържат в себе си. За тях са типични такива изрази като „не мога да си позволя това“, „за всички удоволствия се плаща“ и други. Такива хора също се стремят постоянно да обсъждат случващото се, генерират умствени конструкции, гледат на живота през призмата на определени схеми. При този тип хора издишването се оказва по-трудно от вдишването (като при бронхиална астма).
6. Зоната на корема – обхваща мускулите на корема и на гръбнака на това ниво. Зоната около пъпа е зоната на страха, която съответства на т.нар. „пояс на Райх“, включващ и бъбреците. Китайците наричат бъбреците „гробище на емоциите“ и източника на студ.
7. Зоната на таза – включва всички мускули на таза и долните крайници, от страната на гърба това е областта на кръста, седалището, хълбоците, а отпред – долната част на корема и вътрешната част на бедрата. Райх свързвал блокажът в таза с блокирана сексуалност. Ако в резултат на сексуалния живот не произтича дълбоко отпускане, даващо усещане за цялостност, се наблюдав дълбока спастичност, мазнини, застойни явления в областта на малкия таз. При наличие на такъв блокаж много от техниките за работа с мастни отлагания са ниско резултатни, тъй като, както вече споменахме, те се образуват като защитна реакция на организма.

 

Най-общо казано блокажите в изброените зони са защитен механизъм и са свързани със сдържани емоции като страх, гняв, ярост,  тъга, радост, сдържани викове, плач, смях, потисната възбуда, страст, желания и прочие. Много често със задържането на някаква емоция или чувство задържаме и блокираме дишането си. То става повърхностно, фрагментирано, накъсано, затруднено, понякога и болезнено.

Това, което се случва по време на холотропните сесии е, че мъдростта на процеса и на вътрешния целител намират начин и път за отпускане и освобождаване на блокажи от която и да е зона. Това става обикновено чрез спонтанни изразни движения на главата, на таза или други части от тялото, гримасничене, плезене, прозяване, издаване на викове, звуци, спонтанен смях или плач и прочие.  Всичко това подпомага отстраняването на съответния блокаж и освобождаването на застоялата енергия.

Блокажите в дишането също се разпускат по време на холотропния процес чрез спонтанна работа с дишането, разширяване капацитета на белите дробове, осъзнаване на собственото ни дишане.

При отстраняване на хроничните мускулните спазми и контракции се освобождава значителна енергия, която може да се прояви във вид на усещане за топлина или хлад, изтръпвания, сърбежи, „мравучкане“ , най-различни спонтанни движения или дори емоционална възбуда. Затова по време на сесиите по Холотропно дишане много често на физическо ниво се преживяват подобни усещания, които са различни по степен на сила и интензивност и обикновено се разреждат с всяка следваща сесия. С отстраняването на мускулните спазми се освобождава натрупана и задръстена енергия в различни части на тялото и започва да протича по-свободно. Много често това води и до освобождаване на задържани и блокирани емоции, които намират своя начин да бъдат изразени и проявени. Работата с тези блокажи е много важна част от холотропния процес и никоя вербална терапия не може да постигне такъв ефект.

Себепознание и изцеление

Какво знаем за себе си и познавами ли се всъщност? Това е интересен въпрос, който си заслужава да бъде изследван, защото с това разбиране е свързано възприятието ни за себе си, другите и света. И започваме от един основен въпрос: Кой и какво съм „Аз”?

Идеята за това какво представлява човек се различава изключително много в западната и в източната култура, наука и философия. Според западните разбирания съществува едно „Аз”, което е отделено от заобикалящата го среда и има определени характеристики. В източните духовни учения не съществува отделено „Аз”, а човек представлява обединение от различни съвкупности – форма, възприятие, съзнание, усещания и умствени конструкции. При тях отсъства стабилния център на идентичност или отсъства разбирането за „Аз”.

Когато големи будистки учители пристигат на Запад откриват колко невротични са западните хора. Главната причина се състои в това, че в западната цивилизация хората вярват именно в този отделен „Аз” и го считат за реален, а всъщност това е илюзия. Достатъчно е да понаблюдаваме себе си: да направим опит да разберем какво всъщност представлява „Аз-а”, с какво и как е свързан, с какви човешки практики, разбирания, навици, страхове и прочие.

От гледна точка дори на съвременни научни и приложни подходи като когнитивната наука или системния подход и психо-кибернетиката можем да осъзнаем, че отделно „Аз” не съществува. Винаги има система от отношения, от която съответното „Аз” е част, контекст от някакъв опит, думи, понятия и разбирания. И всички тези фактори, които определят „Аз-а” постоянно се изменят. Това означава, че „Аз-ът” е една динамична структура, която подлежи на непрекъсната промяна и развитие. И дори тялото и физическото състояние, с което западния човек силно се отъждествява, също се изменя непрестанно.

Хората до голяма степен не сме осъзнати за тези основни тенденции на постоянно променящата се наша реалност. Обикновено човек се отъждествява с определени материални притежания и придобивки, социален статус, подбрана лична история, отношения и познанства, които се приемат като константа, нещо неизменно и с това е свързан и огромния страх от промяна или загуба на част от статуквото.

И основният въпрос е с какво избираме да се отъждествяваме? Обикновено сами си поставяме ограниченията, сами създаваме клетка, в която живеем и я приемаме за пълна реалност, постоянно я поддържаме и развиваме именно тази реалност. „Аз-ът” е всъщност навикът да мислим по определен начин за себе си. Това е съвкупността от нашите идентификации, оценки, отношения, работата с нашия опит или с други думи всичко това е свързано с работата на нашия „редактор на реалността”. Или това означава, че нашето състояние е ограничено – то е резултат от обработката на мощен „редактор на реалността” или „процесор”, зад който стои съответното „Аз”.

„Редакторът на реалността” работи така, че постоянно налага върху всичко, свързано с конкретен опит, своите шаблони, помества извън границите му това, което е лошо, това, което не харесваме и пропуска вътре това, което харесваме, това, което искаме да сме. Така се случва избора на материала за нашите идентификации, както и пресяването на опита през много филтри: доколко това е близко, познато, привично, доколко е в съзвучие с онзи език или свят, който владеем. Ето я съвкупната работа на всичките ни предразсъдъци, привични модели и прочие. Така се филтрират всичките ни преживявания.

Изследвайки собствената си психика и съзнание, начина по който работи нашия ум, започваме да разбираме механизма, по който възприемаме и оценяваме всичко, как работи именно нашия „редактор на реалността”, да откриваме собствените си шаблони и модели, които сляпо и неосъзнато налагаме върху хора и събития, като по този начин сами се ограничаваме и поддържаме собствената си илюзорна представа за нещата.

Затова същността на психотерапията е свързана с пътя на себеизследване и себепознание. И ако човек има желание да върви и напредва по този път следва да се въоръжи с ентусиазма на изследовател, с доверие към собствената си мъдрост и потенциал, и да се научи да наблюдава и регистрира всички тенденции и промени, които се проявяват. С тази мотивация и подходящ метод възможността за излизане от „клетката“, в която всеки живее, става възможна. И тогава се учим постепенно да се отъждествяваме с по-голяма палитра от качества, характеристики, състояния, да разширяваме картината на нашата реалност и да допускаме повече гледни точки, знаейки че собствената ни е винаги ограничена. И ставаме по-гъвкави и по-съответни на различните ситуации и вторични обстоятелста, като отчитаме вътрешните си състояния, тенденции и резонанси.

Съответно, ако терапията както в случая с холотропното дишане, работи с екстремални и необичайни състояния и ситуации, имаме възможността да преминем отвъд пределите, границите на познатото. Необичайните състояния на съзнанието са форма за предаване на новото знание. Нашето „Аз”, зациментирано към познатия ни свят, се разтърсва и всичко, което не ни е познато, се оказва необичайно. А необичайното състояние на съзнанието – това е друго описание на това, което вече познаваме, друг канал за обработка и така се изменяме, изменя се „редактора на реалността”, разширяваме се, разширяват се разбиранията ни за себе си и за света.

Всичко това е част от процеса на учене и себеизследване, чрез който се опознаваме все повече и по-добре. Общуваме чрез дълбините си и всичко, вербално и невербално, ни говори. Много от проблемите ни са свързани с това, че сме раздробени, разкъсани, отъждествяваме се с една малка част от това, което всъщност сме. Дълбинната работа с нас самите ни помага да разберем себе си, да се обединим с новия опит, да станем по-цялостни и по този начин се изцеляваме и ставаме по-открити.

И както Гроф в книгата си „Холотропно дишане“ обръща внимание на значението на думата „изцеление“, свързано със староанглийското и англосаксонско „haelаn”, чийто смисъл е да станеш цялостен, здрав и да се чувстваш добре. Или изцелението е свързано с това да направиш нещо цяло, да възстановиш цялостността на нещо, което е било фрагментирано и осакатено.

Съкровеният момент на споделяне и изслушване

Каквито и преживявания да сме имали по време на холотропна сесия, много важен момент е обединяването с опита. Единствено тогава преживяванията добиват ценност и смисъл за участника. В тази връзка холотропната сесия завършва със споделяне и изслушване на преживяването по време на сесията, разказано от участника – холонавт, така както той вижда и разбира случилото се. Така той отново се свързва с енергията на процеса и описва онова, което иска да сподели, онова, което е запомнил, видял, усетил, което е грабнало вниманието му и е важно за него. Този разказ може да няма обичайната логическа последователност и рационално обяснение, с които сме свикнали в обичайния си режим на общуване, но в случая това не е важно. По-важен е контактът с енергиите на преживяването, на новия опит и откриването на начина, по който да го изразим словесно. Намирането на думите ни помага да осмислим и да се обединим със случващото се, в по-голяма степен да осъзнаем механизма на протичащите психични вътрешни процеси и начина, по който ни влияят в живота днес. Посланията от дълбинните измерения на несъзнаваното често идват под формата на знаци, символи, образи, звуци и прочие, които трудно разчитаме веднага и дори е безмислено да търсим буквалния им смисъл. Връщайки се към процеса отново, откриваме как определени вътрешни пространства се съединяват и започваме да разбираме смисловите връзки между нещата и успяваме да изразим неизразимото.

И виждаме, че резултат от сесиите винаги има, дори когато ни се струва, че няма. Защото недоволството, неудовлетворението и емоциите тръгват, когато си помислим, че „нищо не се е получило”. Оказва се, че винаги очакваме нещо, въпреки че стотици пъти чуваме и си казваме, да не очакваме нищо и да приемаме с благодарност всичко, което се проявява. Огромни очаквания, много самооценки се появяват за кратко по време на сесията и в крайна сметка се създава определен род емоционална нагласа и главното се изплъзва: и не виждаме това, което се случва с нас точно сега.

Друг изключително съкровен момент от процеса е изслушването. Докато тече разказът на дишалия холонавт, всички останали с внимание и уважение го изслушваме.  Този свещен момент на споделяне и изслушване в тишината на присъствието за другия, приемането и свързаването на хората чрез сърцата си има изключително изцеляваща сила. И се оказва, че съществуват много древни традиции, в които такива техники са съхранени и се използват и днес за изцеляване на травматични спомени. Един такъв метод е т.нар. „дадирри“, широко разпространен на много места в Австралия. Същността на „дадирри“ е създаването на пространство на дълбоко, съзерцателно, основано на сърцето слушане, в което могат да се споделят истории за травма и болка и да се приемат от присъстващите с любящо приемане, без съдене, оценяване или критичност. (Оригиналната статия за „дадирри“ вижте на: https://www.scienceandnonduality.com/an-indigenous-approach-to-healing-trauma/)

Как се обяснява ефекта на подобно изслушване от гледна точка на невронауките? Идеята за лимбичния резонанс утвърждава, че без постоянна любов и приемане през детството мозъка ни не се развива правилно. Процесът на лимбична ревизия се отнася до повторно свързване с неутралната структура на личността, която страда от травма или емоционално пренебрежение; за да се случи това, на лимбичната система ѝ е необходим външен пример за подражание.

Дълбокото,  почтително, съзерцателно, основано на сърцето и на любящото приемане слушане вместо оценяване и отсъждане може да бъде оптималното отражение за една травмирана лимбична система, което да се използва като модел за реструктуриране на спомена. Огледалните неврони виждат това външно, състрадателно отражение и се възпламеняват вътрешно по същия начин; а невроните, които се възпламеняват заедно, се свързват помежду си. С малко повече повторения се случва повторно свързване на невроните (благодарение на невропластичността), което дава неврологичното обяснение защо изслушване, подобно на „дадирри“, е в помощ на хора, които страдат от травма или болка.

Според проф. Станислав Гроф изцеляването на травмата идва от емоционалното завършване на дадено преживяване, което може физически да се е случило преди много години. Първоначалният момент на болката може да е бил толкова съкрушителен, че подсъзнателно сме взели решение да „се освободим“; с други думи – дисоциираме се или се откъсваме емоционално.  Всяка част от нас крещи: „Стоп, не искам да изпитвам това!“ Проблемът е, че не изчистваме емоционалното преживяване, а просто натискаме паузата.

Когато нямаме куража или уменията (поради това, че сме прекалено млади или никога не са ни казвали как да се справим) да почувстваме всички емоции, свързани с даден травматичен момент или събитие, без да искаме хващаме в капан онази част от него, с която не сме могли да се справим и я оставяме за по-късно. Холотропният процес е практика, която ни позволява да се свържем с тази заключена болка и травма в контекста на един защитен контейнер и с подкрепата на водещия и хората около нас можем най-накрая отново да я преживеем и да се освободим от нея.

Споделянето на спомена за преживяната травма освобождава емоционалния заряд и поради отраженията на любящо приемане,  човек започва да свиква и да възпитава тази нагласа на любящо приемане към себе си. По тази причина в рамките на холотропния процес се учим на това любящо приемане и състрадателно разбиране, както към собствената си болка и емоции, така и към тези на другите. Защото това е и същността, която ни прави хора.

Преживяване на рождената травма

Идеята за рождената травма не е нещо ново. Още Ото Ранк, един от най-близките сътрудници на Фройд, постулира, че актът на раждането е първичната травма в живота на всеки. Тази теза се преоткрива от Гроф по време на дългогодишната му работа с необичайните състояния на съзнананието.

Много често по време на холотропно дишане дишащият може да преживее отново собственото си раждане, включително да извършва съответни движения с главата и раменете си, характерни за придвижване на бебето през родилния канал, както и да има специфични усещания, свързани с този процес. Могат да се преживеят дори и подробности, за които нищо не знаем. Например, че сме родени с форцепс, седалищно или с увита около шията пъпна връв, може да се разпознае и даването на анестезия на майката. Понякога поставянето на анестезия на майката (поради което и на детето) може да попречи на ембриона в осъзнаването на части от процеса на раждане и в тези случаи човек остава фиксиран в определена житейска позиция.

Психологически повторното изживяване на раждането ни приема формата на своеобразен акт на „смърт и възраждане“, свързан с качествения преход от вътреутробно съществуване към новата форма на съществуване като биологически отделен индивид.

Често се говори и за символичната „смърт на Егото“ или с други думи принудата да бъдем винаги силни, да държим контрола, да сме винаги готови за всякакви ситуации, дори за такива, които не можем да предвидим. Това „Его“ ни заставя да чувстваме, че обстоятелствата никога не са благоприятни, че винаги нещо не достига, което ни кара да предприемаме грандиозни проекти, за да доказваме постоянно нещо на себе си и на другите. В тази връзка „смъртта“ на т.нар. „фалшиво Его“ ни помага да изоставим параноидната нагласа за себе си и света, и да си изработим по-реалистична визия за нещата, да ползваме по-адекватни и възнаграждаващи стратегии в живота си.

Рожденият опит остава шаблон за поведение

Рожденият опит е първият, мощен шаблон, който изглежда записваме като модел за използване в ситуации на сблъсък с голяма промяна в живота ни. Това означава, че при определени трудности в живота си, неосъзнато и спонтанно се връщаме към същия шаблон, запечатан по време на раждането ни, когато сме изпитали първата си много съществена промяна.

Силна болка или травма може да блокира осъзнаването на процеса във всеки един от четирите стадия. Например, опит от трудна Втора матрица може да се характеризира с житейски модел на депресия и склонност към виктимизация, от трудна Трета матрица може да се характеризира с повтарящи се житейски събития, включващи битки и агресия или от трудна Четвърта матрица – с проблеми с постиженията и успеха.

Повторното преживяване на тези моменти води до осъзнаване и освобождаване на натрупаната и блокирана енергия, което помага на човек да види настоящата си ситуация по новому и да предприеме нужните действия. Понякога дори свалянето на натрупаните напрежения и блокажи се оказва достатъчно за постигане на терапевтичен ефект.

Ето един пример на човек, осъзнал своите модели на поведение във връзка с подробности от раждането си, преживени по време на сесии по холотрпно дишане:

„Родил съм се нормално, доста бързо и лесно, обаче в годините на Втората световна война, когато на майките се е подавал газ (етер), за да се облекчат родилните им болки. Майка ми е била добре и аз почти съм бил роден, когато ѝ слагат маска с етер на лицето и тя загубва съзнание. Това ми е повлияло по следния начин: точно преди завършването на нещо, моделът ми е да намаля темпото и да започна да се разсейвам като зашеметен. Например, ако реша да бягам една миля, откривам как несъзнателно забавям темпото в последните няколко ярда и прочие. Изведнъж осъзнах този модел, както и откъде идва. И разбрах, че имам избор. Когато този модел се активира, докато все още съм осъзнат за това, мога да направя избора си „да бягам“ вместо „да извървявам“  онези последни стъпки от всеки проект или задача, с която съм се захванал.”

Има много такива модели на раждане. Полезно е да поговорите с майките си, както и с други хора, които могат да знаят специфични обстоятелства около раждането ви, но от друга страна, ако това не е възможно, онова, което е нужно да знаете, ще се прояви в процеса на работа с необичайните състояния на съзнанието.